Гласът му е мек и подкупващ. Вибрира в ушите ми, гъделичка ума и съзнанието ми. Все още съм тук, но чувствам, че потъвам. Искам да тръгвам натам, да регресирам, да се пренеса час по скоро в пространството без материя. Настроила съм се да видя, да чуя и да преживея. Думите се оплитат с пустинна музика, с грохот на камъни  и неясни видения  зад притворените клепачи. Той ме кани да  се отпусна, да  забравя за тялото си, за  света  и за себе си. Кара ме да се пренеса в  двореца на мечтите, в света на илюзиите, на несъществуващото минало, забулено в безпаметност, забравено някъде далече във времето, заровено в каузалната същност на вечното ми съществувание.

Пред очите ми гори. Мракът и огънят се преливат и трептят в безформена непрогледност. Така ли изглежда чистилището или мускулите на очите ми са прекалено отпуснати?

- А сега погледни надолу- шепне гласът в слушалките .

Свеждам поглед към стъпалата си, прогонвам с мисъл битката от пламъците и тъмнина,  която забулва сетивата ми. Струва ми се, че се прояснява . Сивите облаци на алфа-нивото се разпръскват. Очите започват да виждат отново,  облъхва ме чувство на свежест и нов живот.  
Обута съм със сатенени пантофи. Дълги,  меки ленти обвиват глезените ми. Кракат ми са малки, като на дете. Аз съм дете. Докосвам лицето на майка ми. Не съм я виждала  никога досега. Тя е млада, слаба и хладна. Лицето и е неестествено бледо от дебелия пласт бяла пудра. На главата си носи  перука с букли. Тя протяга ръка да ме прегърне и ми позволява да я помилвам.

Понасям се в полет като привидение. Летя в стаите на големия дом. Тук ми е  сигурно, охолно и добре. Минавам безпрепятствено през масивните врати, внимавам да не се блъсна в изкусно резбованите мебели. В кабинета на баща ми има хора. Той не обича да му преча. Ще се скрия под масата или  под големите тапицирани столове. Трима са – баща ми и неговите гости. Усещам ги като тъмни силуети, но не мога да ги видя. Не искам да ги видя. На стената виси портретът на Наполеон Бонапарт. Познавам тази картина. От сега или от преди... Кое е преди, а кое е сега?

Навън животът кипи. Тревата е избуяла, цветята цъфтят. Замъкът е ограден с ливади, храсти и гори. Зелено е и има градини с плодни дръвчета. Тези хора тук...са нашите слуги. Заглеждам се в широките им сърдечни лица обгорени от слънцето. Не ги познавам.. Поздравяват ме почтително, дават ми плодове, усмихват ми се щедро и искрено.. Аз съм малката господарка. Чувствам се обичана и щастлива.

Изведнъж настъпва мрак  и идва есен. Дърветата са голи и тъжни. Аз съм на четиридесет. Все още красива и млада. Пред   входната алея спира каляска. От нея слиза красив мъж. Висок и строен, с посребрени коси. В очите му – метален блясък, погледът му пронизващ и познат. Облечен е в тъмни дрехи, препасан е с кожен ремък, на плещите си носи черна пелерина, на главата си – шапка с пищно перо. Сърцето ми бие силно.. Ще изкочи от гърдите ми. Дишането ми спира. Познавам го. Това е той. Заради него съм тук. Искам да го посрещна и да го прегърна. Той се отдръпва настрани. Изпитвам силна болка, чувствам се наранена до кръв. Казва ми, че ме напуска. Обича друга - по-млада и по-красива. Тя ще роди неговите деца, защото аз не съм успяла. Чувствам се провалена  и объркана,  измамена и предадена. Той ме ограбва, отнема ми всичко - моят дом, моята зестра, моята сигурност, моята любов, моето доверие и моите мечти. Вратата на каляската се затваря и той изчезва от живота ми завинаги.

Вече съм старица. Стоя на брега на  голямото езеро тъжна,  сама и отчаяна. Косите ми са сухи, побелели и опънати назад. Лицето ми е набраздено от времето, от трудния живот и бедността. Кожата ми е   напукана, груба, потъмняла от слънцето. Вече съм като слугите селяци, които някога бяха мои слуги. Сега тях  ги няма . Тук е само  сламената ми колиба с покрив от сено и изгнили пленени стени. След малко ще си отида от този живот. Ще падна в езерото по собствено желания. Ще се удавя на самия бряг. Ще умра от старост, немощ и безмислие. Не мога да дишам. Дробовете ми се пълнят с вода и пред очите ми отново се завихря дуелът между пламъците и мрака.

Гласът в слушалките си е отишъл, а аз лежа с отворени очи на канапето - напълно будна и в съзнание. Аз съм  в моя сегашен, истински прекрасен живот. Щастлива, успокоена и освободена от старите страсти и болките на миналото..Тук и сега!