С Цион се запознах на едно кръстовище докато чаках светофара да светне зелено. Заговори ме в гръб и аз леко се сепнах. В първия момент го взех за уличен сваляч, но после съобразих, че го надценявам. Всъщност бях надценила и себе си. Откакто се движех по улиците с бебешката количка мъжете просто не ме забелязваха. Обърнах се смутена. Напрегнах се да го идентифицирам, а той услужливо ме избави от затруденинето и с думи и жестове ми обясни, че живее един етаж над нас.
- Аз съм професорът- водопроводчик дето ви спаси от наводнението. Не ме ли помниш? Цион се казвам.

Почувствах се глупаво. Разбира се, че помнех наводнението. Водата изби от пода като напорист, кален гейзер. За броени минути кухнята заприлича на развълнувано, мръсно езеро, което застрашително покачваше нивото си... Хазаинът пристигна скоро с обещанието да укроти стихията. Не беше сам. Водеше и водопроводчик. Човекът беше дребен на ръст, неопределим на възраст, облечен в размъкнати дочени дрехи, които очевидно бяха работното му облекло. В ръцете си държеше кофа, лопата и куфарче с инструменти. Между устните си стикаше догарящ фас. Той не дочака обясненята защо е извикан тук. Очевидно познаваше старите пробойни на канализацията. Без да продума нито дума, хвърли фаса на земята и набързо извади няколко плочки от настилката на пода. Не разбрах как водата започна да се оттегля и съвсем скоро от езерото нямаше и помен. Спасителят се изправи, погледна ме гордо и изрече нещо, на висок тон, което в първия момент не разбрах.

- Ани Цион!¹ - успях да схвана, докато той се ударяше с достойнство в гърдите.

Отговорих му на английски, но тук разговорът засече, защото се оказа, че водопроводчикът говори само иврит. Той приведе глава с разочарование, но в следващият миг се сети нещо и лицето му се озари в доволна усмивка.

– Професор!- почти изкрещя.

Цион не беше никакъв професор, разбира се, а обикновен водопроводчик в пенсия. Претенциозната титла, си бе сложил сам в рамките на шегата, за да наблегне, че е голям спец в занаята. Може би си даваше сметка, че думата е международна и новодошлите пришълци като нас, дето не отбират пукната дума иврит, ще стигнат по-лесно до мисълта му.

Цион! Бях поразена от това странно несъотвествие. Името звучеше величествено, царствено, патетично в него имаше нещо от високите еврейски идеали, от буреносните политическите срасти, от тайнствените дебри на библейските притчи. Някак си не отиваше на този невзрачен, почти безличен човечец на средна възраст в мръсно работно облекло и недогорял фас стиснат между свитите сухи устни да носи име с толкова велико звучене. Цион ..

Беше странно, че помнех много добре името, но човека не можех да разпозная от пръв поглед за нищо на света. Действително, Цион беше наш съсед. Живееше в същата къща на първия етаж, но от другата страна, от към улицата. Всеки ден минавах оттам, и действително мярках от време на време някакъв невзрачен силует да се петлее из двора. Странно защо, но не ми бе хрумнало нито веднъж, че това е водопроводчикът-професор с величественото име...А на него не му бе хрумнало да ме заговор. Може би от опасения, че отново няма да го разбера.
- Бебето е порасло – отбеляза Цион и кимна към разхлопаната количка, в която се возеше седнал и доволен моят син - Момче ли е или момиче?
- Момче.
- Красиво е като момиче.

Изведнъж се сетих, че сега е момента да му благодаря. Вече говорех иврит. Тогава в суматохата на наводнението изобщо не можех да реагирам. Бях онемяла от почуда. След три часа „разкопки“ Цион бе наместил обратно плочките в пода, бе изринал цялата кал и пясък и от макабричното наводнение нямаше и помен.

- Искам да ти благодаря, че ни спаси тогава.
- О, пак заповядайте! Пак ще ви потрябвам още. Каналите са стари и се запушват често. Но няма страшно аз съм професор, нали знаеш! – успокои ме Цион.

Изпуснахме зеления светофар. Отново светеше червено и отново трябваше да чакаме.

- Момчето има ли обрязване?- непринудено попита Цион
- Има! - излъгах безскруполно, защото ака изискваше добрият тон.

Цион се усмихна доволно, надвеси се към мен и фамилиарно ме потупа по ръката.
- Браво, браво! Така трябва! Ти не си еврейка нали?
- Как , еврейка съм! - излъгах отново и на свой ред се развеселих.

Истина е това, дето лъжата е опашато нещо. Едната повлича след себе си друга, докато не можеш да се спреш...

Цион не ми даде възможността повече да лъжа. Той се обърна внезапно с гръб към улицата, така че главата му закри червената светлина отсреща. Край нас профуча с бясна скорост синият автобус на „Дан“, после някакъв раздрънкан камион с риба и два напористи, жужащи като разсърдени пчели мотопеда. Не чух точно какво ми казва Цион. Почувствах се глуха за някоко секунди. Усещах само вибрация, която караше нещо в гърлото ми да се свие на топче. Всички органи на възприятието ми се бяха настроили на вълна  шум. Шумът от улицата беше превзел всичко. Когато движението отмина, Цион се беше променил. Осанката му се беше смалила, погледът му се беше вкопчил в паважа на тротоара , а бузите му бяха хлътнали надолу. Успях да схвана последното изречение.
- А аз съм вдовец. Жена ми почина наскоро. Останах сам с двете дъщери...И...

Отместих се леко, така че Цион остана встрани. Светофарът светеше най-сетне зелено. Движението и от двете улици бе спряло послушно. Убийственият шум бе заменен от предателска тишина, която се чуваше само моя почти истеричен вик:
- Зелено!

Припряно и сякаш ме гонеше стихиен вятър, аз избутах количката през бордюра на тротоара. Цион остана неподвижен.
- Довиждане! И пак ще ви потрябвам...- извика след мен.

Погледнах го през рамо и измърморих някакъв поздрав на сбогуване. Видях го, че стои неподвижен. Когато се обърнах за втори път видях, чее завил кръгом и е поел бавно в обратната посока на улицата.

1Ани Цион! (Ивр.) Аз съм Цион!