Една седмица преди сватбата получих от Дан кутия луксозни шоколадови бонбони, китка увяхнал магданоз навместо цветя и любовно писмо. Предишния ден се бяхме скарали неприятно. Исках да има ритуал. Официално предложение за женитба – цветя, бонбониери, пръстен с диамант, романтично обяснение, театрално падане на колене и прочие номера за принцеси. Може би съм глупачка, но винаги съм си мечтала да бъда принцеса и да се омъжа, разбира се за принц. Как иначе? Винаги съм си представяла, че сватбата ми трябваше да бъде житейската ми кулминация. Денят, в който приказната мечта да бъда принцеса се сбъдва, поне на външен вид. Като всяка прилична, уважаваща себе си прицеса аз трябваше да се венчая облечена в дълга бяла рокля с шлейф, бели сатенени ръкавици до лактите, прическа на кукленски букли и мрежесто було до земята украсено с бели пера и бели рози. Преди това, рицарят на моето сърце, моят принц трябваше да ми направи предложение и да ми се обясни в любов, ако не както в рицарските романи от 14 век, то поне...като някои от тези американски шоупрограми дето ги дават по телевизията... Скарахме се, защото се оказа, че Дан някак си няма нагласата да се вживее в ролята на рицар и принц. Той не си падаше по ефектите, нито по парадирането, нито пък, да си кажем откровено, по големите харчове. Наистина, бяхме се обяснили в любов отдавна един на друг и бяхме си определили час за сключване на брак в кметството, но въпреки това нещо ми липсваше. Нещо от приказните сюжети за принцеси, които бяха ми се набили дъбоко в главата още от най-ранно детство..

Дан стоеше на прага и не искаше да влезе. Набута припряно в ръцете ми найлоновата торбичка със „сватбеното предложене“ и смутолеви, че бърза, защото има среща с колегите от факултета.
-Не намерих на пазара цветя и затова ти купих китка магданоз. Става ли?
- Оригинално! - отвърнах развеселено и с любопитство побързах да преровя съдържанието на торбичката.
- След като ми „подаде“ предложението Дан се обърна кръгом и се понесе по стълбите към изхода.
- Обади ми се като прочетеш  писмото - извика през рамо - След два часа съм в къщи.

„Любовно писмо с обяснения, сърчица, стихове или нещо много романтично“, помислих си доволно и се сбогувах ухилена до ушите. Сложих бонбониерата на шкафа в кухнята, грижовно натопих магданоза в кристална ваза и прибрах найлоновото пликче при документите и семейните реликви в гардероба. За спомен. Поколенията някога ще четат. Писмото представляваше сгънат на две измачкан и изцапан лист хартия, формат А4, който ми излеждаше някак си познат. Когато го отгърнах си припомних, че този лист се въргаляше преди няколко дни върху кухненската маса в апартамента на Дан. Освен текста на любовното послание, който бе написан в средата с черна химикалка, върху листа се мъдреха наколко размазани телефонни номера, наброски за някакъв реферат и две бледи петна от чая, който по невнимание разлях онази вечер, докато седяхме двамата на масата и разговаряхме.

„Светулчице,“ – започваше писмото. (По онова време, преди да се оженим Дан ме наричаше така. След като се оженихме ми лепна нов, доста по-неприятен прякор.)

„Светулчице,

ти не си достатъчно красива за мен. Ти нямаш тези коси, тези очи, тази изкусяваща плът, този тонус, гърдите ти са малки и плоски, сексът с тебе не е нищо осбено, ти не ме привличаш така страстно, разтърсващо, дълбоко и изцяло...Ти си една скромна сива мишка, обикновена и почти невидима...Гласът ти ме дразни, тъжното изражение на невзрачното ти лице събужда в мен само печал и съчувтсвие. Ти нямаш никакъв вкус, обличаш се парцаливо и глуповато. Кожата ти е пъпчива и възпалена. Имаш мустаци и брада, които скубеш и криеш от мен. Краката ти са къси и панталоните, които си купуваш или се влачат, или трябва много да подгъваш. Да, аз виждам всичко. Всичките ти недостатъци. Не си мисли, че не забелязвам. Има и още! Не разбираш нищо от хубава музика, нито от поезия, нито от това, от което аз се интересувам и разбирам. Не, ти не ме разбираш. Ти не забелязваш, какво се случва в моя дълбок и богат духовен мир. Ти си приземна, безчувствена, обикновена... мноооого обикновена. Липсва ти фантазия, ти не си творец, ти не си, не си , не си...Ти не си за мен! Не ме заслужаваш. Не ме..

Но.. Все пак аз ще се оженя за тебе, Светулчице. Ти вероятно си добра, а и такъв ми бил късметът. Приемам те такава, каквато си. Обичам те и ще те обичам винаги... Може би!

Кажи, ще ми станеш ли жена?

Твой Дан

Първо ревах – тихо и скрито от обида и гняв. После отворих луксозната бонбонера и безотговорно опустоших съдържанието . Прилоша ми. Пих вода, за да неутрализирам драстичния скок на инсулина. Китката магнадонз, която се беше посъживила в кристалната ваза изхърлих безцеремонно в кофата за боклук. Писмото поставих на кухненската маса и отново без да искам го залях с чай. Телефонните номера напълно се размазаха и почти се заличиха. Не се обадих на Дан - нито след два часа, нито на следващия ден, нито даже на по-следващия.

Той се появи в сряда вечерта. Попита дали съм сготвила магданоза?

-Не.

-Защо?

-Не ми се готви. Нямам настроение! Освен това не си спомням да съм те канила на вечеря.

-Тогава почерпи поне един бонбон. Такава луксозна бонбониера ти подарих...

-Няма

- Как така няма?

-Няма, изядени са!

-И кой ги изяде?

-Аз!

-Ти, сама?

-Да, аз ... сама!

- Е, как успя да се справиш!

Дан си усмихна конфузно, влезе и се заозръща с трескав поглед.

-Какво търсиш?

- Онзи лист. На него имам записани два много важни телефона.

-Кой лист?

- Този дето ти го заля с чай...

-Писмото с любовно обяснение.

-Какво писмо?

-Предложенето за женитба. Това дето вървеше в пакета с бонбоните и китката магданоз.

-Няма такова писмо.

-А това какво е? - размахах одрипания, гаден, пожълтял от чаени петна лист хартия...

Дан се зарадва и разпъна алени устни в доволна усмивка.

-Точно това ми трябва. Листът с телефонните номера...

-А също и с „любовното ти обяснение“ ...Писано под надслов „ти не си достатъчно за мен“...

Дан дръпна рязко трофеят от ръката ми, смачка го на топка и го стисна силно в дланта си.

-Няма такова писмо – изрече още веднъж и лицето му стана като от камък.

-Как да няма? Държиш го в юмрука си.

-Това е листът с телефоните дето ми трябва. Нещо си се объркала.

Дан си тръгна. На следващия ден ми донесе пищен и скъп букет от двайсет и пет червени рози. На сватбата в събота бях облечена в скромен бежов костюм. Косата ми беше прибрана в смачкан кок, който аз сама бях успяла някак си криво-ляво да измайсторя. Боднах и някакво изкуствено цвете за украса, но после реших, че изгрежда кичозно и го махнах. На ритуала в кметството дойдоха десетина души. Нямаше фанфари, шлейфове, и развети знамена. Беше тихо, скромно , обикновено и незабележимо. Но аз все пак се чувствах принцеса. Писмото с любовно обяснение не съществуваше. Това беше просто един смачкан, изцапан с петна от чай лист хартия, който беше попаднал случайно в торбата със сватбеното предложение..