Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04.2019 16:41 - Морско дихание
Автор: viadolorosa Категория: Други   
Прочетен: 727 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 24.04.2019 00:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Шири погледна часовника на мобилния и усили крачката. В седем и половина трябваше да е горе. Имаше уговорена среща. Изплаши се, че ще закъснее. Май бе започнала да губи ориентация за времето. Обикновено не използваше никакви часовници. Ориентираше се по слънцето, по моторизираното, делнично бръмчене на града, по приливите и отливите на морето и неговите глухи въздишки. Днес обаче слънцете се беше запиляло някъде, а морето мълчеше подозрително. "Затишие пред буря", помисли си Шири, защото си припомни, че метеорологичната прогноза вещаеше дъжд.

Шири пое дълбоко въздух, напъна се и взе стълбите на един дъх. Често правеше така, за да изпробва физическата си кондиция. Докато крачеше забързано нагоре, мислено засичаше секундите. Поставяше си норматив и постигаше нов рекорд. Искаше да усети как сърцето ѝ блъска в гърдите, как дъхът ѝ пресъхва в гърлото, как лицето ѝ пламва...и гори. На последното стъпало Шири усещаше, че е истински жива. Този път вътрешният  ѝ хронометър засече дванадесет секунди.

-  Всичко е наред! - прошепна доволно, шумно изпусна последната порция въздух, така че дробовете ѝ се свиха до края. Тя приглади коси с широко разперени длани и се загледа към хълма.

Домът се белееше там горе. Приличаше на корабокруширал плавателен съд, заседнал завинаги сред пясъците. Бледият му силует почти се сливаше със светлинния фон на ранната утрин. На Шири ѝ хрумна, че прилича на овехтял, сценичен декор, зад който се крият призрачни персонажи. Домът бе всъщност живо същество. Нещо като притихнал самотник, тъжен и окаян, оставен да се разпадне на произвола на съдбата. Над него висеше невъзмутимо и безсърдечно заоблаченият небесен фон. Отзад шушукаше скрито и потайно прибоят на Средиземното море. Шири спря за миг. Присви очи, фиксира с поглед олющената фасада. Беше същата като вчера, като онзи ден, като миналия месец и миналата година. Но, всъщност по-сива, по-олющена, по-стара. . "Времето ."..помисли си неволно. "То е най-страшният убиец на всичко и на всички. То олющва фасадите, набръчква хората, а накрая всичко живо и неживо обръща на кал и пепел." Докато съзерцаваше, Шири забеляза, че облаците се сгъстяват и придобиват оловни нюанси.

-  Може би наистина ще вали - рече полу на глас, разгони набързо транса на съзерцанието и се затича отново по каменната алея още по-нагоре, към върха.

Гласовете на чайките ѝ подействаха като адреналинова инжекция. Сърцето ѝ се разтуптя лудешки, сякаш всеки момент щеше да експлоадира и да разкъса гръдния кош, да изкочи изпод кожата, бельото, дрехите ѝ... "Какво пък толкова !Нека ги разкъса, нека най-после се случи, нека най-после се свърши". Шири сложи ръка на гърдите си. Бързо, бързо, още по-бързо! Силуетът на парахода се размаза, сля се с небето, морето и пясъка. За момент светът остана някъде встрани, деформира се, сви се на топка, забули се в тежка, сива мъгла.

- Ще умра...! - помисли си Шири злорадо. Бръкна в чантата, разрови трескаво и напипа блистера с таблетките.

*

Новата я чакаше във вътрешния двор, пред стълбището към канцелариите. Имаше красиви тъмно руси коси, дребно, почти момичешко лице и уморени очи. Носеше пола на плисета, скромна тъмно синя жилетка и разкривени черни обувки с ниски токчета. Усмихваше се притеснено и някак си неуместно.

- Малко закъснях! Извинявай! - рече Шири – Ела! Влез! Седни!

На бюрото в стаята имаше купчина от жълти папки. Като фокусник, Шири извади от някъде стъклена чаша, бързешком и незабележимо пъхна хапчето в устата си и отпи огромна глътка вода.

- Вода? - предложи тя на новата.

- Не, благодаря! Не съм жадна.

Хм, жадна. Шири ѝ предложи от любезност, а не, за да утоли жаждата ѝ. Тя реши, че всъщност няма какво да демонстрира добри маниери и премина към същината на нещата.

- Та, значи... Искаш да работиш при нас, така ли?

- Ами, да... Защо пък не!

- Работила ли си някога такава работа?

- Да...Ами, не...Всъщност, малко...

Шири се усмихна снизходително.

- Ясно! Знаеш ли за какво става дума.

- Горе долу.

- За какво?

- Ами....

Момичето засече и не можа да продължи с отговора.

- От къде си?

- От България.

- От Варна?

- Не, от София.

- Баба и дядо са от Варна – усмихна се широко Шири, сякаш изведнъж пред нея се бе появила стара приятелка от детството.

- Хубав град – прмърмори Новата – На брега на морето....

Разговорът се изместваше извън регламентираната посока. Изплъзваше се от коловоза на служебната скованост и формалност. На Шири ѝ стана интересно, а не трябваше да е така. Белият телефон се раззвъня, но тя не му обърна никакво внимание.

- Никога не съм била в България – рече размечтано Шири - А пък съм наполовина българка...Хубаво ли е там?

- Ами...Не знам вече..Не си спомням.

- Не си спомняш? От колко време си в Израел.

- От година и половина.

Шири замлъкна. От година и половина! И вече не си спомня. Опита се да прецени Новата на ум. Дотук бе ясно – новопристигнала имигрантка дошла да вземе социалните помощи от държавата. Бедна, мизерна, необлечена, ненахранена, изнервена, може би вече уморена и отчаяна. Може би разгневена, озлобена, психически сломена. А каква ли беше тя там, в онази другата страна. Родината на баба и дядо. Каква ли бе в онзи предишния живот? Защо го беше напуснала с лека ръка. Какво очакваше да ѝ даде това пренаселено, малко парче генетично облагородена земя, където всичко за всички бе отдавна раздадено, определено и разпределено.

- В смисъл? - попита Шири безмислено повече, за да не настъпи неловко мълчание.

Новата безпомощно повдигна рамене. Ясно бе, че на безмислен въпрос нямаше смислен отговор .

- Как се казваш?
- Рахел.
- Рахел?
- Ралица, всъщност. Рахел е новото ми име.

Рахел, повтори Шири на ум. Тази Ралица-Рахел е толкова красива. Сигурно преди да се репатриира е била актриса, певица, балерина, фото модел. Да, точно така, работила е в рекламата. Била е фото-модел, реши категорично Шири. То се вижда – какви коси само, каква осанка, какви проникващи сини очи...Все едно те гледат от огромния билборд и безпощадно ти продават най-новия модел на някоя супер луксозна, европейска кола.

Шири допи чашата с вода и стана от стола. Помълча за миг, а после загледа Новата някак си, отвисоко.

- Ралица – рече тя с дълбок глас - Ти си толкова красива. Защо си дошла при нас? Можеш да работиш в рекламата, да изкарваш луди пари с една усмивка. Наистина ли искаш да бъдеш санитарка, болногледачка... Да се заровиш в тази смрад, в лайната, в мръсотията. Ти луда ли си? Знаеш ли за каква работа всъщност става дума.
- Не знам, но, на мене ми трябват пари, госпожо. Веднага. Трябва да платя наема. Трябва да нахраня детето.А
- Ах, не ме наричай госпожо. Толкова е нелепо.

Шири назначаваше почти всяка седмица по няколко нови санитарки. От всеки три оставаше едва една да поработи някой и друг месец, колкото да си изкара стажа за социалните помощи. Някои и до толкова не бяха в състояние да добутат. Текучеството бе страшно. Един, два , три дни – толкова издържаха повечето. Работата бе тежка, психически натоварваща и слабо платена. Във вестника перманентно стоеше обявата: „Старчески дом в Тел-Авив, Яфу търси да назначи дипломирана, опитна болногледачка с препоръки и стаж!“ Тези, които идваха нямаха нито дипломи, нито опит и стаж, та камо ли препоръки. Но тя ги приемаше на пробен срок, защото други кандидати нямаше. Вярно, че тази професия бе благородна и вярно, че това бе труд в името на човещината и хората... Но идеалистите бяха малцина. Имаше, разбира се няколко жени, които работеха от години и дори от десетилетия тук в дома, но се брояха на пръстите на едната ръка.. Ривка дебелата, Офра, която наричаха по прякор майка Тереза... за други Шири не се сещаше. Тя назначаваше предимно рускини и украинки, понякога някоя закъсала за пари мароканка или етиопка. Но тия последните не ставаха за нищо. Хитри, мързеливи и лъжливи...Шири ги уволняваше щом ги хванеше да се скътават, защото всяко нахалство си имаше граници на поносимост.

Старческият дом бе евтин и треторазряден. Приемаше възрастни хора, които не можеха да си платят високите такси на дом от по-висока категория. Имаше всякакви съдби. Шири не можеше да се начуди колко изменчив и превратен може да бъде животът. В документацията на пациентите гъмжеше от какви ли не житейски истории, завършващи неумолимо тук, на кораба с олющената мазилка, кацнал на брега на морето. Корабът, който никога нямаше да се помръдне и за заплава наистина, но пък гарантирано щеше да отнесе всички пътници в отвъдния свят.

В дома всичко бе старо и вехто, оставено на доизживяване. „Какъвто интериора, такива и обитателите му. Или по-скоро обратното!“ Мислеше си понякога Шири. Не, тя не беше бездушен човек. Бе завършила колеж и имаше бакалавърска диплома за социален работник. Шири дълбоко милееше за всеки човек, който идваше в дома. Беше непоносимо и невъзможно да гледа трагедията на старческата деградация, затова когато някой умираше тя изпитваше нещо като облекчение и дори тиха радост.

Шири избягваше да влиза в корпуса на стационара. Не можеше да диша атмосферата там. Мразеше, до спастична болка в мозъка, миризмата на парфюмираните изпражнения. Когато бе начинаеща, имаше усещането, че тази гнус я преследва ден и нощ, навсякъде. За да се отърве от нея, тя си миеше по сто пъти ръцете, сменяше си дрехите непрекъснато, пръскаше се обилно със скъпи парфюми. Нищо не помагаше. Миришеше на работното място, в магазина, на улицата и у дома...Шири купи ароматизатори за въздух и ги сложи във всяко помещение на апартамента си, но след седмица ги изхвърли. Стори ѝ се , че засилваха още по-натрапчиво онази непоносимо тежка миризма на парфюмирани старчески изпражнения.

- Ако не ти понася в този дом, може да ти уредя работа в някоя болница – бе предложил баща ѝ. 

- В никакъв случай, Тате? Това е точното място за мен. За по-добро не бих могла дори да мечтая.

-Е, както искаш , момичето ми! – бе отвърнал нажалено баща ѝ, защото разбираше смисъла на думите.

*

Шири бе болна от множествена склероза. Сложиха ѝ тази сразяваща дигноза малко след като влезе в казармата. Левият ѝ крак бе започнал да изтръпва от време на време . За първи път се случи по време на учение. Не можа да излезе от окопа. Пуснаха я в отпуск по болест.  После имаше размъкване по лекари. Баща ѝ я заведе на консултация в Париж, в някакава престижна и много скъпа клиника. Похарчи куп пари, за да чуят същото, което ѝ казаха в Израел: „Множествена склероза...Ще се опитаме да задържим положението. Днес това е възможно! Горе главата!“

Шири бе уволнена незабавно от армията. Пенсионираха я по болест. Бе на деветнадесет години, а трябваше да се настрои на преждевеременно остаряване, оглупяване, онемощяване и умиране...Бе някак си несправедливо. За останалите хора на нейната възраст животът сега истински започваше.Щяха да преживеят много неща, които тя щеше да пропусне.
- Дългият живот е благословен, защото на човек му се дава възможност повече неща да види, повече да научи, да се осъзнае кой е, защо е дошъл на тази земя, да започне да живее правилно и праведно – така бе казал Рави бен Давид, втори братовчед на баща ѝ...- Но, краткият живот също е по свой начин благословен, Шири. Така на човек са му спестени много от земните страдания. А ограниченото време не му дава възможност много да греши и да върши глупости. 

Шири понасяше добре лекарствата и терапията. Всъщност чувстваше се съвсем като здрава. Болестта се беше застопорила на едно място и май се беше отказала да съкращава периода за извършване на грехове и глупости.

Записа се да учи психология и социална помощ. „Ако се науча как да помагам на другите, сигурно един ден ще мога да помагам и на себе си“, реши Шири. С времето обаче откри, че тази идея е безумно глупава. Човек първо трябва да може да помага на себе си, а после на другите. Това първо... И второ, винаги съществува опасност да се окаже безпомощен и зависим от грижите на другите. Затова ние, другите, трябва да знаем какво е на-най доброто, което можем да направим за него.

Когато беше във втори курс Шири ненадейно се влюби. Той беше студент по психология, но работеше в студентската закусвалня, за да си изкара допълнително някой шекел. Продаваше кафе и сандвичи, разнасяше щайгите с новата стока, бършеше масите и премиташе двора вечер, малко преди да затворят заведението. Когато го видя за първи път,на Шири ѝ се стори, че го познава отдавна, че ѝ е близък и роден. В продължение на няколко месеца тя прекарваше всеки свободен от занятия миг в закусвалнята с надеждата да привлече вниманието на момчето. Купуваше си ядене по няколко пъти на ден. Харчеше почти всичките си джобни за сандвичи, бюреци, фелафели, тостове и кроасани...Опита целия асортимент, който се предлагаше, напълня значително, но обектът на трепетните ѝ чувства така и не успя да я забележи.

Шири безспорно страдаше. Сигурно щеше да умре девствена, като римска весталка или християнска светица. Тя се напрегна да си спомно коя легендарна жена от еврейската история е умряла девствена, но не можа да измъдрува нищо. Май щеше да е първата. Но, нищо! Щом небесата не дават да бъде забелязана от своя избранник, значи така е най-добре за нея...“Любовта често е страдание и болка, а понякога дори грях“, бе се изпуснала веднъж майка ѝ на една годишнина от сватбата с баща ѝ, доста попрекалила с кидуша.

Когато тръгна на практика, Шири се раздели с идеализма и филантропските представи за най-доброто, което може да се стори за безпомощните...Тя постепенно откри, че ако човек иска да оцелее в професията, която си бе избрала трябва да възприема въпросните безпомощни и страдащи като предмети, като част от интериора. Чуждите мъки и страдание се оказаха нещо заразно, разболяващо и убиващо...Но Шири не се пазеше от тях, защото се смяташе за вече отстрелян заек, когото куршум не го лови. Тя искаше да види всичките варианти и разновидности човешки тегоби. Физически и душевни.. Искаше да знае какво можеше да я чака, какво можеше да ѝ се случи, и най-вече какво никога нямаше да ѝ се случи, защото нейната присъда вече бе произнесена.

Домът за социално слаби възрастни хора в Яфу-Тел Авив бе първото работно място, което ѝ предложиха след като се дипломира. Прие без всякакви обструкции и капризи. Това бе най-точното място. Тук тя намираше потвърждение всеки ден какво, слава Богу никога нямаше да ѝ се случи...Със сигурност нямаше да доживее до такава достопочтена възраст. Със сигурност нямаше така ужасно да се набръчка лицето ѝ, със сигурност кожата ѝ нямаше да се покрие с грозни, пигментни петна, със струпеи и брадавици... Гърдите ѝ нямаше да виснат така отвратително. Косите ѝ едва ли щяха да побелеят, да оредеят и да окапят...Тя нямаше да остане самотна, забравена, захвърлена, ненужна никому... Майка ѝ, баща ѝ, сестрите и роднините щяха да се грижат и да милеят за нея до последно...Не, Шири никога нямаше да попадне в старчески дом, защото тя нямаше да остарее... Хората толкова се страхуват от старостта. А на Шири щеше да ѝ се размине. Рави беше прав. Краткият живот спестява толкова страдания...

*

- Назначавам те на пробен срок, Ралица – каза Шири с въможно най-сериозния и делови тон, на който бе способна. Всъщност, този текст тя изричаше почти всеки ден. Целият ритуал по назначаването на изпитателен срок се беше превърнал в досадна и гадна рутина. На Шири ѝ се струваше, че произнася финалните слова в някаква долнокачествена, театрална пиеса. Много от кандидатките работеха без пари по няколко дни и накрая си отиваха с празни ръце, без нищо.
Три дни... - продължи Шири - Ако издържиш, ще те назнача за постоянно. Има и бонуси. Получаваш безплатно работно облекло и безплатна храна – на закуска, обед и вечера. Ще намериш  сама входа към стационара, нали? Ще търсиш сестра Ела, на втория етаж. Тя ще те поеме и ще ти обясни всичко. Ако има нещо, питай!
- Колко ще ми плащате.
- Първите три дни нищо... Все пак пробен срок. Такъв е законът в страната. После по деветнайсет шекела на час... Не е лошо...Нали?

Новата направи неопределна гримаса с детското си личице и побърза да се сбогува.

- Довиждане – подаде ѝ ръката си Шири.

И докато вратата се захлопваше още една таблетка от спасителния блистер се озова в устата ѝ. "Дали пък болестта не е решила да ме подхване най-сетне", помисли си Шири.

А навън плющеше дъжд. А зад звука на капките се чуваше диханието на морето...




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. trakietsadobri - Силен разказ! Браво за написаното.
25.04.2019 09:31
Дано да е литературна измислица, а не по действителен случай.
цитирай
2. viadolorosa - Благодаря ви.
28.04.2019 18:31
trakietsadobri написа:
Дано да е литературна измислица, а не по действителен случай.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: viadolorosa
Категория: Други
Прочетен: 150293
Постинги: 80
Коментари: 122
Гласове: 980
Спечели и ти от своя блог!