Забелязах го веднага, щом влязохме в  хижата.  Висок и як, като канара. Спортна фигура, широки рамене, дълги коси събрани на тила,  буйна черна брада, изсечени скули и пламтящ поглед. Седеше на бара, пиеше греяна ракия и се взираше пред себе си, сякаш в нищото.

Заговорихме за времето. В планината това е обичайна тема между  непознати. Неутрална и необвързваща, но много важна. По-важна отколкото долу, където разговорите за времето са само ненужен брътвеж, част от безмисления смал талк или досадна подробност свързана с облеклото, настроението и поредния мигренозен пристъп.

Щеше да вали цяла нощ и цял ден... Щеше да гърми и да трещи...Прогнозите вещаеха края на света, който трябваше да настъпи първо по високите части на планините с купесто-дъждовна облачност. Трябваше да изчакаме  природата да се навилнее. Нали след всяка буря изгрява и слънце. Рано или късно. Метеорологично-житейска закономерност.

Той се представи за спасител. Планински спасител. Живее тук в безвремието на каменната пустош. Самообречен на уединение и отшелничество, далеч от градската суета, шум и безмислено препускане, обвит като в пашкул от  тишина, озон и изсъхнал клек. От кога така... Не помни вече. Месеци, а може би и години... Сам!Без приятелство, без любов... Планински самотник. Той и кучето...

Замлъкна изведнъж, сякаш бе издал голяма тайна, от която го е страх. Обърна главата си настрани, за да прекрати разговора, оттегли се, игнорира присъствието ни. Поръча си чаша чай и продължи да се взира някъде в себе си. 

Мълчахме и слушахме. Вятърът се тръшкаше разюздано в капандурите, свистеше в пролуките на прозорците и  предсказваше, че бурята няма да ни се размине.. Трябваше да пренощуваме тук. Наехме си стая. Поръчахме си вечеря. Приятелката ми изпи две бири и отиде да спи.

Останах сама на масата. Чаках нещо  да се случи. Студа и бурята отвън създаваха топлина и уют вътре. Той седеше до мен и мълчахме  спокойно и отпуснато, притиснати рамо до рамо. Пламъкът и пукотът на огънят в камината заместваха  думи. Повече не беше нужно. Разбирахме всичко. Душите и телата ни се търсеха..

Легнах с него, за да го изцеля от самотата. Харесвах го. Беше красив и тъжен. И гол като планински бог. И замислен с поглед вперен неопределено нагоре към дъсчения таван. Молеше ме мълчаливо да го спася. Да го измъкна от самотата, депресията и абсурдните помисли да се хвърли от върха на Злия зъб. Беше достатъчно само присъствието ми, топлата ми прегръдка и голото ми тяло. Позволих му да прави с мен каквото пожелае. Позволих му даже да ми причини болка, да ме унижи и да ме накара да се почувствам употребена и омърсена със секретите на плътската похот.  Позволих му да притежава за няколко часа тялото ми. Но не от любов, а от съчувствие и солидарност. Той беше моята сродна душа. Аз спасителката на планинския спасител. Спасявах го, за да спася себе си. И аз копнеех да се излекувам от самотата. И аз исках да изгоня  налудничави помисли за безмислието на живота ми. И аз имах нужда от човек за прегръщане.

На другия ден грееше слънце. Нито един облак, нито една капка дъжд.  От бурята нямаше и следа. От него също.  Стаята му беше глуха, онемяла и заключена.  Реших да пъхна в процепа бележка с телефонния си номер, но се отказах. Слязох долу и попитах хижаря къде мога да открия моя планински спасител.

-         Кой Енчев ли?...

-         Не знам как се казва..

-         Ами той отиде долу на станцията да посрещне жена си и децата. Идват тук всяка седмица за почивните дни... този път случиха на време. А вчера каква буря беше. Лелееее!

Веднъж нарекох един от прелъстителите ти: естет. Онзи: "да", не и този. Този е хищник, такива си имат винаги измислената история. А тази измислена история е алегория на истинското им състояние. Както и в случая, той е по-самотен и отколкото в изградения си легендарен образ.

Жалка картинка.

Щом ме накара да го намразя: отново си много, много близка до живота!

Черен прелъстител, с черни очи и черна брада. Черен образ...как да не го намразиш!
А тя... спасителката на спасителя...
И в планината прелитат гларуси.
Поздрави!

че живота предлага много и различни типажи, но...колкото и да са различни са типажи:))

Да, понякога фасадата лъже, а привидното е измамно.

тези истории не се ли изчерпаха с неверните съпрузи, т.е съпруги, кото не искат и не могат да си държат съпрузите, а после хълцат "наранени". Като нараняваха емоционално мъжете си, тогава защо не хълцаха тези предателки. Много обичали децата си, много държали на семейството - глупости. Мъжете не са толкова кухи да избягат от хубавото, топлото и нежното. Никога никога това не им омръзва и не се отказват нито за секунда за нищо на света от него

Анонимен, знам кой си, а ти знаеш, че си виновен... Така че въздръж се от коментарите и гледай да ти простят ако могат...
Поздрави!

и не мога да простя на жените повърхностното им отношение, себичността им. Разбира се, виновна съм и аз, но каква е причината реалната истина, кой е отговорен, повече отговорен ли? Няма по-голямо отмъщение от верността, но някои мъже не се връзват на немарливото, некачествено отношение на жените си и не таят злоба, няма смисъл и искат да са полезни и приятни за някой друг поне. Да го изпереш и изгладиш не стига, не стига да се "жертваш", мъжът иска много повече. Иска да получаваш удоволствие и да си щастлива. Ако не можеш, се проваляш.

Щом си жена трябва да можеш да разбереш и да простиш на жените... Иначе не си никаква жена
Поздрави!

Много вярно.
Харесва ми стила ти на писане.
Поздрави.:)