Баща му беше дал телефонния номер. Гласът и звучеше  плътно и самоуверено. Говореше книжовно и отчетливо, като от новините по радиото.  Изразяваше се маниерно, на капризен жаргон. От думите и бликаха претенции и високомерие.

Стъписа го леко. Очакваше да е приземна и естествена. Уж момиче от нашенския край. В София живеела отскро. Била студентка или нещо такова. Дъщеря на някаква позната  от Евангелската църква. Баща му настояваше да  се запознаят. Била нежна и хубавичка. Малко срамежлива. Не си личеше по гласа в слушалката.

Уговориха си среща на Орлов мост. Купи и букет от червени  лалета, както нахално беше заръчала. Изглеждаше му старомодно и глупаво да ползва баща си за сводник. .Но в крайна сметка, какво толкова...Старчето му желаеше доброто. Болеше го заради Шматката. Искаше да му помогне някак си. Митака присви плътните си устни в болезнена гримаса.

Плющеше дъжд и под навеса на спирката беше затълпено. Дали щеше  да я познае? Слаба и дългокоса, облечена в яке и джинси. Толкова! Описанието трябвало да му стига. Тя щяла да го намери. Имала нюх към хората и мъжете. Била психолог по образование.  В краен случай щяла да го познае по  цветята, по лалетата...Митака разкъса  опаковката и я захвърли в кофата за смет. Лалета! Красиви и нежни цветя, но нетрайни и неангажиращи.

Лошо! И Шматката беше психолог. Не по образование, а по природа. Не беше начетена - напротив. Беше проста и необразована, но надушваше с първичния си инстинкт. правилната жертва. Знаеше как да я хване, да я омотае, а после да я изстиска, да я  употреби и захвърли на бунището щом консумацията е приключила. Шматката го забеляза  първа. Засече го на някакъв студентски купон. Нарочи го,  захапа и не пусна, докато не я заведе в гражданското.  А после... Оказа се, че е змия, зъл

демон, черна вещица, сподвижница на Сатаната...

Страх го беше от жени като нея. Гъмжеше от такива и имаше риск да се натресе пак. Но щеше да опита още веднъж...И още и още...Някога щеше да успее. Щом има лошо, има и добро. Щом има Сатана, има и Бог. Светът съществува и не е нито добър нито лош. Или по точно... светът е и добър и лош. Поравно. За да има баланс...

Митака погледна уличния часовник. Дългокосата закъсняваше с десет минути.. Може би му беше вързала тенекия. Или го наблюдаваше скрита от някой ъгъл и му се присмиваше. Може би и тя бе като Шматката. А може би дори и по-лоша. От лошото винаги има и по-лошо.

Митака понечи да хвърли цветята при опаковката. Дъждът беше спрял. Тълпата беше се разредила. И той щеше да си ходи. Какво толкова...Светът е пълен с жени и с възможности. С добри и с все по-добри възможности..

-         Ето ме!

Гласът бе същият, като от телефонната слушалка.  Не чак толкова самоуверен. Малко смутен.

-         Закъснях заради дъжда. Така плющеше, бях  се скрила, трябваше да изчакам ей там...

-         Аха!

-         Остави цветята  да живеят! За мен са нали? Толкова са красиви! Благодаря!

Наистина беше хубавичка... И дългокоса... И облечена в яке и джинси. И изглеждаше  нежна... и  може би бе срамежлива. Старчето му мислеше доброто. Най-доброто.

Митака се представи, попита я за името и. Всъщност вече го знаеше, знаеше на колко е години, знаеше с какво се занимава. Сигурно имаха общи познати, щяха да намерият общи теми, а може би и общи възгледи.

-         Ела да пием кафе.

-         Не пия кафе.

-         Какво пиеш

-         Чай.

-         Ела на чай...

И Шматката не пиеше кафе, заради тъмните кръгове под очите. Пазеше си  красотата заради мъжките погледи. Беше се омъжила за него, но не спираше да търси съпруг. Маже би по навик или за спорт или за всеки случяй, да има  и  резервен вариант.Тя колекционираше и класифицираше мъжете по перспективност и партийна принадлежност. Партиите бяха две - изгодна и неизгодна. Той беше от изгодната, но после времената се смениха и мина в опозиция...

Митака отново присви устни...Беше паркирал на забранено място. Не беше забелязал от бързане.

      -     Качвай се, че съм нарушител от петнайсет минути.

      -     Решил си да ме отвлечеш, за да извършиш и друго нарушение!

-         Може, ако искаш...

-         Шегувам се.

-         И аз

Качиха се. Заваля отново. Но те минаха между капките. Не ги спря никой.

-         Би ли ми разказал нещо за себе си...

Започна плахо и сковано.  Не беше разказвач на приказки, нито ловец на звезди. Беше инжинер конструктор. Малко скучен, малко сухар. Говореше и за чертежи, за машини  и патенти,за рационалзации и иновации. Подкрепяше се с цифри и изтъркани  фрази на  прашасали мислители. Опита се да разкаже глупав виц, но се спря на средата. Забрави как завършваше. Забрави какъв бе вицът. Не умееше да се шегува, не умееше и да се смее.

Тя го слушаше. Държеше цветята в ръце и мълчеше, не казваше нищо. Очите и блуждаеха някъде навън зад стъклто. Непроницаеми, но  топли и лъскави..   Да, тя му харесваше, може би нещо щеше да се случи помежду им. Може би още довечера или утре, вдруги ден или следващата седмица. Скоро!...Изведнъж смени темата. Реши да и се довери.  Отпусна се, разтвори си душата. Разказа и всичко, за Шматката. Не и спести дори най-дребните подробности. Не бе споделял с никого. Даже със Старчето. От срам. Увлече се. Не спря пред кафенето, кадето щяха да пият чай. Подмина го и продължи направо към къщи. Дългокосата го предразполагаше. Продължаваше да слуша съсредоточено  и спокойно. Не реагираше. Не му съчувстваше, не го отхвърляше. Приемаше всичко такова, каквото е. Нищо на света не бе в състояние да я учуди. Бе слушала хиляди такива разкази. Самата тя беше участвала в тях безброй пъти.

      -    Разбираш ли ме? – попита Митака за всеки случай.

Тя го разбираше и го подкрепяше. Кимна с глава и въздъхна.

Той спря колата пред входа.

-         Ще се качиш ли? Не съм бърсал прах от една седмица, но общо взето е чисто.

Дългокосата се раздвижи. Протегна ръце нагоре, сякаш се бе събудила от дълга дрямка. Лалетата в скута и се бяха разворили от топлината.

-         Митак, трябва да ти съобщя нещо.

-         Ще ми го кажеш горе... После... Ела!

-         Не, трябва да ти го кажа тук и  сега.  А после ще си ходя, защото е късно.

 Митака се почувства предаден. Беше избързал с  откровенията. Тя не заслужаваше. Беше решила да си играе с него на гоненица. Гласът и отново звучеше  плътно, надменно и чуждо. Страхът от жените се върна.  Навън притъмня, лицето и изчезна между мрака и дългите коси..

Трябва да му съобщи нещо. Нещо неприятно, нещо хладно и официално, нещо което ги разделя и не им дава да бъдат заедно.  В главата му жужеше като в кутията със злините.  Може би не е свободна, може би е  щастливо омъжена или влюбена. Може би е луда, неизлечимо болна,  извратена, наркотизирана, може би се снима в порнофилми или заминава далеч и за винаги без обратен билет , а може би ще му каже в очите хладнокръвно и надменно: “Изчезни, скрий се,  не си  мой тип, не си падам по теб, нямаш шанс, не си достатъчно висок, не си достатъчно успял, нямаш нужните мангизи, заслужаваш си  Шматката и нейната отрова...Играй си сам  в скапаната житейска драма.А аз...Аз си тръгвам, защото е късно!”

-         Маток,  баща ти и майка ми са ...

-         Знам! Познати от Евангелската църква.

-         Не!

Случило ли се е нещо? Лошото идвало бързо. И не идвало само. Баща му е на възраст, но е добре. Здрав, енергичен, ще живее сто години. Чуха се днес по телефона. Обажда му се всеки ден от пощата. Работи там.

- За какво става дума?

- За сватба.

- Каква сватба?

- Трябва да ти предам, че са се оженили.

Митака замлъкна. Това вече беше удар под кръста. Удар от засада, от изневиделица, в гръб. Удар от баща му. От най-близкия му човек. От там не беше очаквал. От там не предполагаше, че е възможно...Ето кой бил истинският предател...Ето кой го беше излъгал. Дори не беше намерил доблест да му каже сам. Цял месец, даже два...И днес на обяд, докато си говореха по телефона се държеше все едно нищо. Всичко е наред, както обикновено...

Дългокосата го погледна със съчувствие. Очите и отново бяха топли. Хвана го за ръката. Подържа я малко.

-  Майка ми и баща ти са се оженили. Ето, казах ти!

Дългокосата въздъхна отново. Този път с облегчение. Беше изпълнила мисията си. Беше отхвълила товара. Беше и олекнало. Усмихна се за първи път. Под очите и се очертаха бръчици. Наистина беше нежна, но красотата и щеше да е нетрайна, като на лалетата. Сбогува се и се обърна да си ходи.

- Вземи си цветята. За теб са.

- Занеси ги на Шматката, кажи и, че са от сестра ти. Простете си лошото, потърсете доброто.

Митака отправи поглед нагоре. Така ли му се струваше... В къщи лампата светеше. Шматката май се беше върнала...Нали го беше напуснала... за винаги. Дългокосата се беше отдалечила.

- И не забравяй да ме поканиш на следващия семеен празник... Знаеш ми телефона. Поздрави у дома!От сестра ти!

 

 

 

 

Обичам когато някой се заеме, а и умее да рисува реалистично действителността, с малките детайли, които пропускам/винаги размазвам/, но точно те предават зрителност на картината и живот на героите.

Но което ме впечатли, че от една хипер-експлоатирана драма: в приказки, звездни сериали, сапунени опери, класически произведения...какво ли още не...успя пак да направиш нещо оригинално.

Сега си давам сметка, че историята е страшно сиропирана и може би звучи като от латиноамериканска сапунка. Но така или иначе е истинска от началото до края. Даже в детайлите. Наистина преди двайсет години трябваше да съобщя на едни непознат,млад мъж, че майка ми и баща му са се оженили. Беше ужасно глупаво и неловко...Не станахме брат и сестра, разбира се. Но се познаваме и до днес и даже понякога се виждаме...На семейни тържества.:)
Поздрави!

Не, не е сиропирана. Просто е експлоатирана и в тях, но точно в това е ефекта на разказа ти, а и голямото предизвикателство. Личи си, че е истинска. Усеща се.