Постинг
05.07.2010 11:52 -
Едно добро дело за Родината
Автор: viadolorosa
Категория: Други
Прочетен: 735 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.07.2010 14:15
Прочетен: 735 Коментари: 0 Гласове:
6
Последна промяна: 05.07.2010 14:15
Беше му все едно кой ще живее в апартамента. Трябваше час по-скоро да се намери наемател, който редовно и добросъвестно да си плаща. Парите, които искаше не бяха много, но като ги прибавеше към пенсията си и към заплатата на жена си щеше да се чувства осигурен и доволен от живота.
На обявата от вестника отговори само някакъв адвокат от Рамат Авив. Без да задава много въпроси той насрочи оглед за след една седмици. Спомена, че търси нещо прилично, но не за себе си, а за някакви далечни роднини, преселници от Източна Европа.
Стефан дойде на уговорената среща половин час по-рано. Паркира старата Мазда до бордюра на улицата. В джоба му подрънкваха ключовете от апартамента. Той не обичаше да идва тук. Домът на неговото детство бъкаше от спомени, към които не желаеше да се връща. Страх го беше от тях, без да знае защо.
Още на входа го лъхна познатата воня на мръсен канал, котешка урина и мухлясала мазилка. Стефан свъси чело. Съседката събираше уличните котки, за да ги нахрани и да запълни емоционалната бездна в душата си, която зееше зловещо и болезнено вече петнадесет години. Спомни си я как ревеше като пребито животно тогава, как удряше в стената и късаше дрехата си...Косите и побеляха внезапно. После стана религиозна. Облече дълга пола, сложи си забрадка. Палеше свещи ден и нощ и се молеше. Мъжът и се поболя, синът и лудна...Стефан си спомни трагичната истоия на това семейство...Доброто му настроение, което го съпровождаше от идеята, че ще сключи изгодна сделка се изпари мигновено. Картини от миналото се заредиха в съзнанието като светкавичен късометражен филм. Техният скоростен шемет остави неприятен примес от болка и бучене в слепоочията. Стефан погледна часовника си. До огледа оставаха още двадесет минути. Съжали, че е подранил. Трябваше да дойде точно в уречения час, за да няма време за спомени и психосоматични неразположения. Миналото принадлежи на миналото и бе редно да бъде оставено там, където е.
Когато живееше тук с родителите, светът изглеждаше сложен и объркан. Точно така! Объркан! Майка му цял живот повтаряше като развалена латерна, че нещо се е объркало, откакто са дошли в тази страна, в този град, на тази улица, между тези четири бетонни стени. Тогава Стефан не разбираше думите и. Нямаше време да мисли и да разсъждава. Не му оставаха сили и желание за спомените и носталгията на един стар и смътно познат свят.
Ключът леко заяде, бравата прищрака и вратата се отвори с проскърцане. “Както някога”, помисли си Стефан и се втренчи в пространството пред себе си. Всичко изглеждаше както някога. Сякаш се връщаше двайсет и пет години назад във времето. За кратко се стъписа. Стори му се, че на газовия котлон в кухнята шуми тенджерата със зеленчуковия борш, че баща му седи на плетеното кресло в трапезарията, прелиства вестник и щрака с позлатената си запалка, за да запуши. Стори му се, че майка му отново излиза просълзена от спалнята и го гледа с укор, защото баща му е издъхнал, а той е закъснял само с два часа и не си е взел последно сбогом.
Стефан се приближи до шкафа, но не посмя да отвори чекмеджетата. Беше убеден, че ще изрови случайно някой стар, забравен предмет. Някоя пожълтяла снимка от детството, лулата на баща си, някое копче или безопасна карфица или...
Апартаментът, който Стефан искаше да даде под наем бе вехт и ревеше за ремонт отвсякъде. Стените изглеждаха опушени и сиви. Плочките на пода бяха протрити и на места напукани. Килерът и малкия двор бяха тъй запуснати, че той се отказа да влиза там, за да не настъпи някой труп на умряла котка или да не изцапа панталоните си с прах, пясък и мухъл.. Иначе в жилището имаше пространство. Голям хол с портал, който водеше към широка остъклена трапезария, кухня с червен каменен плот, спалня с вграден гардероб и баня с вана и кабинка. Пълна мебелировка. Е, всичко много старо и износено, като от времето на Шестдневната война. Но наемът беше нисък. На тази цена никой не можеше да има претенции за нещо повече.
Той вдигна поглед към полицата над шкафа. Книгите на майка му бяха още тук. Медицински справочници, любовни романи, папки с изрезки от вестници. Всички до една на полски. Стефан можеше да говори на полски, но не умееше да чете и да пише. Майка му Регина не го беше научила. Важно беше да знае перфектно иврит. Така разправяха всички. “В Израел се говори иврит - иврит, иврит и само иврит.” Така казваше и майка му, усмихваше се снизходително сякаш на себе си и отново подхващаше разговора на полски. Той не знаеше, защо все още не бе изхвърлил тези прашасали, никому ненужни книги на боклука. Може би заради майка си . Или заради полиците. Без книгите те щяха да станат ненужни. Щяха да изглеждат като скелет на огромно оглозгано от хищник животно.
Последният път Стефан дойде тук преди година, за да отведе майка си в старческия дом. После жена му Ривка започна да се цупи, че харчи много пари, за да плаща таксите на Регина. Така възникна идеята да дадат жилището под наем. Той не бе дребнав, съгласи се веднага и още на другия ден пусна обява във вестника. Обади се само адвокатът от Рамат Авив.
Клиентите закъсняваха. Чакането се проточи още повече.. Стефан реши, че е по-добре да уплътни времето с някакво макар и безсмислено действие, вместо да се поддава на мрачните спомени. Той се насочи към килера, за да провери дали крановете с водата са затегнати. Баща му правеше така всяка вечер преди да си легне. Нещо като превантивна дейност срещу наводнение, разхищение на водни ресурси и ритуал за спокоен сън. Тръбопроводът беше лошо направен. Често бликваха течове от стените или от пода. Тогава цялото жилището се превръщаше в кално речно корито... На помощ се притичваше съседът Цион. Да, какво ли прави старият Цион? Може би трябваше да му се обади. Да намине край него за малко, да го попита как е, що е. Стефан мислено махна с ръка. Друг път! Сега бърза. Клиентите трябваше да се появят всеки момент.
Електрическата крушка в килера сигурно беше изгоряла, защото лампата не светна. В сумрака Стефан различи силуета на детската си дървена сабя, която висеше тъжно, препасана върху кормилото на стария ръждясал велосипед. Когато беше малко момче Стефан обичаше да играе на рицар. Само той имаше дървена сабя, за която всички момчета в квартала му завиждаха. Баща му я донесе един ден съвсем без повод. Връчи му я , потупа го по рамото и рече, че “юнак без сабя не ходи”. И тогава Стефан реши, че непременно някой ден ще бъде истински юнак и войник и герой.
Когато понечи да вземе дървената реликва в ръцете си, от входната врата се разнесе пронизителен звън.
На прага стояха двама мъже и една жена с бебе на ръце.
По-възрастният подаде широката си десница и смотолеви набързо някакъв поздрав. Той беше нисък, пълничък и вежлив. Адвокатът от Рамат Авив, досети се веднага Стефан.
- Шалом! Трудно ли намерихте адреса.
- Не, нямаше проблеми. Нека говорим на английски, ако нямате нищо против. Моите роднини са в Израел едва от една седмица и още не знаят нито дума иврит.
- Няма проблеми, няма проблеми! – оживи се Стефан и в погледа му, скрит зад очила с дебели черни рамки се прокрадна любопитство.
- Откъде да започнем огледа.
- Заповядайте, заповядайте.. Оттук ето, първо банята... Вижте...Всичко плаче за ремонт, но... Ако ви се занимава. Ако искате, ако имате време.. можете да правите всичко каквото пожелаете. И стените да боядисате, и подовете да смените, и плочките в банята... Позволявам всичко...
Стефан леко се притесни. Изведнъж той се почувства глупаво, че предлага такова разбито жилище. Хората изглеждаха прилично. Бяха млади. Мъжът беше на около тридесет, висок строен, рус, с високо чело, излъчваше честност и достойнство. Жената беше почти момиче, слабичка и крехка. Тънката и снага се огъваше в изнемога под тежестта на бебето, което спеше безгрижно в ръцете и, положило едрата си глава на тясното и рамо.
- От къде идвате? – поинтересува се Стефан.
- От България – отвърна жената и се усмихна малко смутено.- Защо питате?
- Ами, защото тук всеки е от някъде придошъл. И аз пришълец. И аз съм от Европа. От Полша. Там съм роден. В Краков. Майка ми е от Краков...
Жената го гледаше съсредоточено и учтиво кимаше с глава. Личеше си, че иска на всяка цена да се ориентира час по-скоро в ситуацията.
- Била съм в Краков. Преди десет години. На екскурзия с една студентска група. Тогава бях на 22. Хубав град. Хората сърдечни. Езикът близък.
Тя намести бебето, за да неутрализира тежестта му, но очевидно нищо не се получи. Стефан не забелязваше, че и тежи. Посоката, в която се развиваше разговорът дяволски му хареса.
- Не си спомням нищо. Когато сме заминали съм бил съвсем малък. На две години и половина. Нямам никакви спомени от Полша. Само от разказите на майка ми знам това-онова.
Стефан се усмихна малко тъжно. Той отвори вратата към двора и направи път жената с бебето да мине пред него. За момент се почувства истински европеец с добри маниери. Така го беше учила на времето Регина. На дамите се отстъпва път... Той погледна победоносно към адвоката от Рамат Авив. Какво ти разбираше този недодялан сабра с широки грубовати длани от европейски етикет.
- Какво работите? – попита адвоката който вероятно, дешифрира презрението и реши да си върне...
- Пенсионер съм.
- А преди да се пенсионирате?
- Бях войник. Професионален войник от израелска армия. Герой.
Защо питате?
- Е, така просто. От едното му любопитство.
Адвокатът очевидно удари на камък.
- Друго какво искате да знаете.
- Ами колко е наема... Вие споменахте нещо, но я да чуем още веднъж!
С ъгълчето на окото си Стефан забеляза, че жената го гледа втренчено. Може би очакваше да чуе сумата за наема, за да си направи сметката. А може би си мислеше за нещо друго - питаше се как е възможно този стар, дългокос, брадясал хипи да е бил професионален войник. Не му личеше, че съвсем до неотдавна е носил каска и камуфлажни панталони, къса подстрижка, автоматично оръжие. Тя сигурно си задаваше въпроса дали е стрелял по месо, дали е убивал. Дали е лош и жесток.Дали е нормален... Стефан никога не говореше на тази тема с никого. Жена му, майка му и приятелите знаеха, че не трябва да питат. Всичко беше ясно някак от само себе си. Стефан се навъси. Да, той беше герой. Имаше няколко участия в истински войни. Няколко пъти беше награждаван за проявена изключителна доблест и храброст, за изпълнение на служебния и патриотичния си дълг. Родината се гордееше с него. Но Стефан не знаеше дали да се гордее със себе си. След пенсионирането си той пусна дълги коси и рошава брада. Носеше джинси, размъкнати ризи и тениски с емблемата на пацифистите. Мислеше дори да стане религиозен, да си сложи кипа, да пусне масури и да ходи всеки ден по два пъти на синагога, за да моли Бога за изкупление и прошка. Отказа се. Откри, че това не е неговото амплоа. Липсваше му фанатизъм и подходящо възпитание. Беше привикнал да вярва в рационалните и прагматичните неща от обикновения живот.
Бебето се събуди и се разплака. Жената спря да гледа втренчено към Стефан, защото трябваше да пренасочи вниманието си към малкото.
- Четиристотин и петдесет долара е наема. Искам равностойността в шекели. Мисля, че цената е много изгодна. Все пак апартаментът е мебелиран. Има и парче двор...
- Имаме уговорка за още един оглед, но ако свалите малко от цената няма да си правим труда да обикаляме нататък – отвърна адвокатът.
Стефан се замисли. Адвокатски номера! Защо всички се опитват да се пазарят и да ударят кьоравото? Наемът и без това е нисък. Ако свалеше още жена му щеше да му направи скандал. Щеше да го обвини, че е мекушав и не умее да защитава финансовите интереси на семейството.
Стефан усети, че се поти. По челото му избиха капки влага. Да, той беше убивал. Беше стрелял на месо. От разстояние и от упор. Виждаше как обектът рухва поразен на земята. Чуваше звуците на агонията. Но не помнеше никакви лица. Това не бяха хора, това бяха просто мишени. Това не беше убийство, а неоспоримата логика на живота, че ако не стреляш, ще бъдеш застрелян... Не, Стефан не беше жесток, нито безчувствен, нито извратен. Не беше никакъв престъпник, нито убиец, нито изверг. Истерията на лигавите студентчета- пацифисти не можеше да събуди в него чувство за вина. Той беше нормален, обикновен човек, патриот и слуга на родината. Герой, защитник на Израел. Той имаше обикновен човешки живот. Само да не бяха спомените - тези, дето миришеха на мръсен канал, на котешка урина и мухлясала мазилка. А също тези, дето смърдяха на барут, на кръв и на внезапна смърт...
Да, той щеше да свали малко наема. Съвсем мъничко, почти символично. Ривка щеше да вряска, но какво от това ... Важно бе да се направи още едно добро, патриотично дело. Нещо за родната, нещо за Израел. Да помогне на едни непознати, които искаха да започнат нов живот...
Стефан избърса потта от челото си.
- Дадено! Свалям с пет долара! Да вървим да подписваме договора...
Очите му се усмихнаха зад дебелите рамки на очилата. Въздъхна с облекчение и поглади черната си рошава брада. .Може би все пак щеше да стане религиозен.
На обявата от вестника отговори само някакъв адвокат от Рамат Авив. Без да задава много въпроси той насрочи оглед за след една седмици. Спомена, че търси нещо прилично, но не за себе си, а за някакви далечни роднини, преселници от Източна Европа.
Стефан дойде на уговорената среща половин час по-рано. Паркира старата Мазда до бордюра на улицата. В джоба му подрънкваха ключовете от апартамента. Той не обичаше да идва тук. Домът на неговото детство бъкаше от спомени, към които не желаеше да се връща. Страх го беше от тях, без да знае защо.
Още на входа го лъхна познатата воня на мръсен канал, котешка урина и мухлясала мазилка. Стефан свъси чело. Съседката събираше уличните котки, за да ги нахрани и да запълни емоционалната бездна в душата си, която зееше зловещо и болезнено вече петнадесет години. Спомни си я как ревеше като пребито животно тогава, как удряше в стената и късаше дрехата си...Косите и побеляха внезапно. После стана религиозна. Облече дълга пола, сложи си забрадка. Палеше свещи ден и нощ и се молеше. Мъжът и се поболя, синът и лудна...Стефан си спомни трагичната истоия на това семейство...Доброто му настроение, което го съпровождаше от идеята, че ще сключи изгодна сделка се изпари мигновено. Картини от миналото се заредиха в съзнанието като светкавичен късометражен филм. Техният скоростен шемет остави неприятен примес от болка и бучене в слепоочията. Стефан погледна часовника си. До огледа оставаха още двадесет минути. Съжали, че е подранил. Трябваше да дойде точно в уречения час, за да няма време за спомени и психосоматични неразположения. Миналото принадлежи на миналото и бе редно да бъде оставено там, където е.
Когато живееше тук с родителите, светът изглеждаше сложен и объркан. Точно така! Объркан! Майка му цял живот повтаряше като развалена латерна, че нещо се е объркало, откакто са дошли в тази страна, в този град, на тази улица, между тези четири бетонни стени. Тогава Стефан не разбираше думите и. Нямаше време да мисли и да разсъждава. Не му оставаха сили и желание за спомените и носталгията на един стар и смътно познат свят.
Ключът леко заяде, бравата прищрака и вратата се отвори с проскърцане. “Както някога”, помисли си Стефан и се втренчи в пространството пред себе си. Всичко изглеждаше както някога. Сякаш се връщаше двайсет и пет години назад във времето. За кратко се стъписа. Стори му се, че на газовия котлон в кухнята шуми тенджерата със зеленчуковия борш, че баща му седи на плетеното кресло в трапезарията, прелиства вестник и щрака с позлатената си запалка, за да запуши. Стори му се, че майка му отново излиза просълзена от спалнята и го гледа с укор, защото баща му е издъхнал, а той е закъснял само с два часа и не си е взел последно сбогом.
Стефан се приближи до шкафа, но не посмя да отвори чекмеджетата. Беше убеден, че ще изрови случайно някой стар, забравен предмет. Някоя пожълтяла снимка от детството, лулата на баща си, някое копче или безопасна карфица или...
Апартаментът, който Стефан искаше да даде под наем бе вехт и ревеше за ремонт отвсякъде. Стените изглеждаха опушени и сиви. Плочките на пода бяха протрити и на места напукани. Килерът и малкия двор бяха тъй запуснати, че той се отказа да влиза там, за да не настъпи някой труп на умряла котка или да не изцапа панталоните си с прах, пясък и мухъл.. Иначе в жилището имаше пространство. Голям хол с портал, който водеше към широка остъклена трапезария, кухня с червен каменен плот, спалня с вграден гардероб и баня с вана и кабинка. Пълна мебелировка. Е, всичко много старо и износено, като от времето на Шестдневната война. Но наемът беше нисък. На тази цена никой не можеше да има претенции за нещо повече.
Той вдигна поглед към полицата над шкафа. Книгите на майка му бяха още тук. Медицински справочници, любовни романи, папки с изрезки от вестници. Всички до една на полски. Стефан можеше да говори на полски, но не умееше да чете и да пише. Майка му Регина не го беше научила. Важно беше да знае перфектно иврит. Така разправяха всички. “В Израел се говори иврит - иврит, иврит и само иврит.” Така казваше и майка му, усмихваше се снизходително сякаш на себе си и отново подхващаше разговора на полски. Той не знаеше, защо все още не бе изхвърлил тези прашасали, никому ненужни книги на боклука. Може би заради майка си . Или заради полиците. Без книгите те щяха да станат ненужни. Щяха да изглеждат като скелет на огромно оглозгано от хищник животно.
Последният път Стефан дойде тук преди година, за да отведе майка си в старческия дом. После жена му Ривка започна да се цупи, че харчи много пари, за да плаща таксите на Регина. Така възникна идеята да дадат жилището под наем. Той не бе дребнав, съгласи се веднага и още на другия ден пусна обява във вестника. Обади се само адвокатът от Рамат Авив.
Клиентите закъсняваха. Чакането се проточи още повече.. Стефан реши, че е по-добре да уплътни времето с някакво макар и безсмислено действие, вместо да се поддава на мрачните спомени. Той се насочи към килера, за да провери дали крановете с водата са затегнати. Баща му правеше така всяка вечер преди да си легне. Нещо като превантивна дейност срещу наводнение, разхищение на водни ресурси и ритуал за спокоен сън. Тръбопроводът беше лошо направен. Често бликваха течове от стените или от пода. Тогава цялото жилището се превръщаше в кално речно корито... На помощ се притичваше съседът Цион. Да, какво ли прави старият Цион? Може би трябваше да му се обади. Да намине край него за малко, да го попита как е, що е. Стефан мислено махна с ръка. Друг път! Сега бърза. Клиентите трябваше да се появят всеки момент.
Електрическата крушка в килера сигурно беше изгоряла, защото лампата не светна. В сумрака Стефан различи силуета на детската си дървена сабя, която висеше тъжно, препасана върху кормилото на стария ръждясал велосипед. Когато беше малко момче Стефан обичаше да играе на рицар. Само той имаше дървена сабя, за която всички момчета в квартала му завиждаха. Баща му я донесе един ден съвсем без повод. Връчи му я , потупа го по рамото и рече, че “юнак без сабя не ходи”. И тогава Стефан реши, че непременно някой ден ще бъде истински юнак и войник и герой.
Когато понечи да вземе дървената реликва в ръцете си, от входната врата се разнесе пронизителен звън.
На прага стояха двама мъже и една жена с бебе на ръце.
По-възрастният подаде широката си десница и смотолеви набързо някакъв поздрав. Той беше нисък, пълничък и вежлив. Адвокатът от Рамат Авив, досети се веднага Стефан.
- Шалом! Трудно ли намерихте адреса.
- Не, нямаше проблеми. Нека говорим на английски, ако нямате нищо против. Моите роднини са в Израел едва от една седмица и още не знаят нито дума иврит.
- Няма проблеми, няма проблеми! – оживи се Стефан и в погледа му, скрит зад очила с дебели черни рамки се прокрадна любопитство.
- Откъде да започнем огледа.
- Заповядайте, заповядайте.. Оттук ето, първо банята... Вижте...Всичко плаче за ремонт, но... Ако ви се занимава. Ако искате, ако имате време.. можете да правите всичко каквото пожелаете. И стените да боядисате, и подовете да смените, и плочките в банята... Позволявам всичко...
Стефан леко се притесни. Изведнъж той се почувства глупаво, че предлага такова разбито жилище. Хората изглеждаха прилично. Бяха млади. Мъжът беше на около тридесет, висок строен, рус, с високо чело, излъчваше честност и достойнство. Жената беше почти момиче, слабичка и крехка. Тънката и снага се огъваше в изнемога под тежестта на бебето, което спеше безгрижно в ръцете и, положило едрата си глава на тясното и рамо.
- От къде идвате? – поинтересува се Стефан.
- От България – отвърна жената и се усмихна малко смутено.- Защо питате?
- Ами, защото тук всеки е от някъде придошъл. И аз пришълец. И аз съм от Европа. От Полша. Там съм роден. В Краков. Майка ми е от Краков...
Жената го гледаше съсредоточено и учтиво кимаше с глава. Личеше си, че иска на всяка цена да се ориентира час по-скоро в ситуацията.
- Била съм в Краков. Преди десет години. На екскурзия с една студентска група. Тогава бях на 22. Хубав град. Хората сърдечни. Езикът близък.
Тя намести бебето, за да неутрализира тежестта му, но очевидно нищо не се получи. Стефан не забелязваше, че и тежи. Посоката, в която се развиваше разговорът дяволски му хареса.
- Не си спомням нищо. Когато сме заминали съм бил съвсем малък. На две години и половина. Нямам никакви спомени от Полша. Само от разказите на майка ми знам това-онова.
Стефан се усмихна малко тъжно. Той отвори вратата към двора и направи път жената с бебето да мине пред него. За момент се почувства истински европеец с добри маниери. Така го беше учила на времето Регина. На дамите се отстъпва път... Той погледна победоносно към адвоката от Рамат Авив. Какво ти разбираше този недодялан сабра с широки грубовати длани от европейски етикет.
- Какво работите? – попита адвоката който вероятно, дешифрира презрението и реши да си върне...
- Пенсионер съм.
- А преди да се пенсионирате?
- Бях войник. Професионален войник от израелска армия. Герой.
Защо питате?
- Е, така просто. От едното му любопитство.
Адвокатът очевидно удари на камък.
- Друго какво искате да знаете.
- Ами колко е наема... Вие споменахте нещо, но я да чуем още веднъж!
С ъгълчето на окото си Стефан забеляза, че жената го гледа втренчено. Може би очакваше да чуе сумата за наема, за да си направи сметката. А може би си мислеше за нещо друго - питаше се как е възможно този стар, дългокос, брадясал хипи да е бил професионален войник. Не му личеше, че съвсем до неотдавна е носил каска и камуфлажни панталони, къса подстрижка, автоматично оръжие. Тя сигурно си задаваше въпроса дали е стрелял по месо, дали е убивал. Дали е лош и жесток.Дали е нормален... Стефан никога не говореше на тази тема с никого. Жена му, майка му и приятелите знаеха, че не трябва да питат. Всичко беше ясно някак от само себе си. Стефан се навъси. Да, той беше герой. Имаше няколко участия в истински войни. Няколко пъти беше награждаван за проявена изключителна доблест и храброст, за изпълнение на служебния и патриотичния си дълг. Родината се гордееше с него. Но Стефан не знаеше дали да се гордее със себе си. След пенсионирането си той пусна дълги коси и рошава брада. Носеше джинси, размъкнати ризи и тениски с емблемата на пацифистите. Мислеше дори да стане религиозен, да си сложи кипа, да пусне масури и да ходи всеки ден по два пъти на синагога, за да моли Бога за изкупление и прошка. Отказа се. Откри, че това не е неговото амплоа. Липсваше му фанатизъм и подходящо възпитание. Беше привикнал да вярва в рационалните и прагматичните неща от обикновения живот.
Бебето се събуди и се разплака. Жената спря да гледа втренчено към Стефан, защото трябваше да пренасочи вниманието си към малкото.
- Четиристотин и петдесет долара е наема. Искам равностойността в шекели. Мисля, че цената е много изгодна. Все пак апартаментът е мебелиран. Има и парче двор...
- Имаме уговорка за още един оглед, но ако свалите малко от цената няма да си правим труда да обикаляме нататък – отвърна адвокатът.
Стефан се замисли. Адвокатски номера! Защо всички се опитват да се пазарят и да ударят кьоравото? Наемът и без това е нисък. Ако свалеше още жена му щеше да му направи скандал. Щеше да го обвини, че е мекушав и не умее да защитава финансовите интереси на семейството.
Стефан усети, че се поти. По челото му избиха капки влага. Да, той беше убивал. Беше стрелял на месо. От разстояние и от упор. Виждаше как обектът рухва поразен на земята. Чуваше звуците на агонията. Но не помнеше никакви лица. Това не бяха хора, това бяха просто мишени. Това не беше убийство, а неоспоримата логика на живота, че ако не стреляш, ще бъдеш застрелян... Не, Стефан не беше жесток, нито безчувствен, нито извратен. Не беше никакъв престъпник, нито убиец, нито изверг. Истерията на лигавите студентчета- пацифисти не можеше да събуди в него чувство за вина. Той беше нормален, обикновен човек, патриот и слуга на родината. Герой, защитник на Израел. Той имаше обикновен човешки живот. Само да не бяха спомените - тези, дето миришеха на мръсен канал, на котешка урина и мухлясала мазилка. А също тези, дето смърдяха на барут, на кръв и на внезапна смърт...
Да, той щеше да свали малко наема. Съвсем мъничко, почти символично. Ривка щеше да вряска, но какво от това ... Важно бе да се направи още едно добро, патриотично дело. Нещо за родната, нещо за Израел. Да помогне на едни непознати, които искаха да започнат нов живот...
Стефан избърса потта от челото си.
- Дадено! Свалям с пет долара! Да вървим да подписваме договора...
Очите му се усмихнаха зад дебелите рамки на очилата. Въздъхна с облекчение и поглади черната си рошава брада. .Може би все пак щеше да стане религиозен.
Житель Бургаса выиграл дело в Страссбург...
За , против и други относно ставащото с ...
Кучетата лаят, керванът си върви
За , против и други относно ставащото с ...
Кучетата лаят, керванът си върви
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 980
