Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.12.2010 17:20 - Едно семейство без претенции
Автор: viadolorosa Категория: Изкуство   
Прочетен: 660 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 27.12.2010 13:08


Ако Сура Натан ме пресрещне на излизане, със сигурност ще закъснея за работа. Тя иска да си говори с мен и е неудържима като ме хване за слушател. Не признава никакви извинения и обяснения, че бързам. Не забелязва, че поглеждам ръчния си часовник изнервено, нито че съм отегчена до безкрай. Да, разговорите със Сура са безмислени и направо ме изнервят. Всъщност става дума за монолози. Тя стреля думите като кaртечница, без да спре нито за секунда. Чак се задъхва от усилието да изрече всичко, което си е наумила. Не успявам винаги да я разбера напълно, но не се и старая, защото тя общо взето дрънка празни приказки - неща, които малко ме интересуват или направо не искам да знам. Сура ме причаква почти всеки ден. Прави се, че уж случайно ме засича на изхода в тясната пътечка между храстите и металната мрежа. Винаги успява да оцели момента, защото знае точно часа, в който тръгвам.

Днес наистина нямам нито секунда време за нея. Решила съм безцеремонно да я отрежа, да я отмина като малка гара. Ще промърморя през рамо някакъв поздрав. Ще пусна покрай ушите си изобилните и словоизлияния и с бърза крачка ще изчезна зад ъгъла. Дано да успея. Ако трябва ще тичам, колкото ми силите държат. Дано не и хрумне да ме гони...

Наближава десет. След малко трябва да съм в кафенето и да продавам баници и фелафел. Ако си дам малко газ и мина невредима пред препятствието Сура може би ще успея да стигна на време. Стефка сигурно вече нервничи.. Тя бачка от тъмно без прекъсване и ме чака да я отменя за малко. Иска да си почине, да се скрие зад контейнерите с боклука и да издими една цигара.

Сура не се вижда на хоризонта. Може би днес ще се разминем и няма да ми резнат от надницата десет минути закъснение.. Няма я наистина! Без да искам започвам да се безпокоя. Дали е жива и здрава след снощния скандал. Зад панелните стени и картонените врати всичко се чува. Събудих се, както обикновено в полунощ от несвързаните и крясъци и глухото боботене на Йоси. Домът се тресеше от разправията им и от някакъв неясен тътен, сякаш някой местеше тежки предмети. Всичко трая около половин час, после внезапно секна. Звуците замряха, светлините изгаснаха. Настъпи гробовна тишина, все едно беше гръмнал бушонът.

Семейство Натан са неприятни съседи - мръсни, шумни и натрапчиви. От двустайното им жилище се носи гадна смард на котешка урина, мухъл и нещо развалено. Те се карат почти непрекъснато. Крещят си нещо на арбски. Натан са родом от Ирак. Преселници, дошли тук в средата на седемдесетте. Те са обикновени хора, без професии, без претенции и някак си без място в обществото. Занимават се с молитва, боледуване, вехтошарство и прикрито безделничество. Живеят от закрилата на социалната система, от подаянията в синагогата и от каквото намерят по кофите за боклук. Дворът им прилича на склад за отпадъци. Всъщност той е склад за отпадъците, които Йоси, ходи да събира по улиците наоколо. Йоси е синът на Сура. Пращящ от младост и сила момък, висок, снажен, черноок и, може да се каже дори, красив. Въпрос на изисквания. Обикновено Йоси спи до късно, за да си почине от „нощната“ смяна вехтошарстване и скандалджийство. По обяд излиза, за да се любува на колекциата си, а в късния следобед се отправя на молитва в синагогата. Моли се всеки ден. Изживява се като много набожен човек. Носи се като ултраортодоксална „шапка“ от ШААС и за да подсили ефекта, също като майка си споменава името Господне с повод и без повод на всяка изречена дума. Всъщност на Йоси му е далече от класата и възможностите на ШААС-овците. Той няма нито тяхното духовно образование, нито техните яки мангизи, нито тяхната интровертност, индиферентност, хлад, дистанцираност. Йоси е общителен, усмихнат и даже бъбрив, като майка си. Черните панталони с ръб, бялата риза и кадифената кипа на темето са по скоро плакат, заявка и нещо като нескопосен опит да докаже, че и той е любимец на Господа и е от онези най- най-избраните...
Когато настане мрак и затворят синагогата, Йоси се превръща в друг човек. Той сваля кипата, съблича бялата риза, намъква потната окъсана тениска без цвят и поема по улиците на града.. Тъмнината съучастнически го прегръща, и го прави неузнаваем. Той се превръща в сянка и ако все пак случайно го срещна на някоя улица, погледът му се размива и минава през мен все едно съм въздух. Отначало недоумявах защо се държи така странно. Мислех си, че се срамува от вехтошарството си. По-късно разбрах, че не става дума за срам, а за шизофрения. Две несъвместими личности, които имат нужда да се изявяват поотделно. Те се обличат различно, общуват по различен начин, занимават се и обичат различни неща. Йоси с тениската „ловува“ вечер и нощем. Забелязъл е, че хората предпочитат да изхвърлят боклуците си по тъмно. Защото един човек ...по боклука ще го познаеш...А не всеки иска да бъде разпознат! Не всеки иска да си признае откровено, че смисълът на материалното му битие се изразява в производството на отпадъци. Йоси складира трофеите или пред входната вратата или в двора. През деня доволно и гордо оглежда находките и старателно ги опакова в окъсани кашони и омачкани найолонови пликчета. Опаковката е мярка срещу крадците. Нещо като маскировка. Той сериозно си вярва, че някой нечестивец може да мине наоколо, да се съблазни , да прескочи оградата и да отмъкне безценните богатства. Вярва си още, че старите счупени и ненужни вещи все някой ден, на някого ще потрябват. Все някога той ще може да раздава и да помага на другите, както сега другите помагат на него с подаяния...

Веднъж, в знак на голямо благоволение, Йоси ми подари стари, мръсни , смърдящи  дрехи, изровени, разбира се, от кофите за смет...Приех ги с благодарност, за да не го обидя, а на следващия ден го издебнах докато го няма навън и скришом ги бутнах в контейнера са смет.. Направих груба грешка. Пропуснах да се досетя, че Йоси го пребърква ежедневно моят боклук. Найлоновият плик , в който беше опакован подаръка бе евакуиран на часа. Видях го да се мъдри  в двора на Натанови още същата вечер. В следващите няколко седмици Йоси ме гледаше с укор и ме наказваше с мълчане. Очевидно ми беше много обиден.

С мъжа на Сура не разговарям изобщо. Към него изпитвам нещо смесено между страх, погнуса и неясно съчувствие. Той живее като лалугер в бърлогата си и най-отдалечената дестинация, до която стига е оградата на нашия двор. Този човек без съмнение е луд, а лудостта му минава пред обществото за безобидна. Не знам как е малкото му име. Никога не съм се интересувала. Сура говори за него много рядко и го нарича просто “Той”. Той е висок, слаб и прегърбен. По оплешивялата му главата безредно се ветреят тук-там побелели, сухи кичури. Големите му хлътнали очи излъчват безмислие и апатия. Болезнено жълтият тен на изсъхналата му кожа го прави да прилича на подвижна мумия.. Той носи зиме и лете, неизменната мърлява пижама с широко разтворен дюкян.. Само в празничните дни облича вехт панталон, сивомръсен цвят на лекета и износена жълтеникава риза и отива на синагога. Старият Натан пикае почти всяка сутрин в двора ни. Излиза навън размъкнат, рошав, с гурелясали очи. Застава до оградата, изважда стария си сбръчкан член и изпуска урина обилно, като магаре без да изпитва нито грам свян или неудобство. Мисля, че го прави нарочно, за да привлече внимание, съчувствие или поне гняв. След като се изпикае, той набутва члена си обратно в пижамата, вади пакет евтини цигари и пуши бавно, опрян на оградата. Фаса хвърля, разбира се, в нашия двор, в локвата с миризливата сутрешна урина. После се изправя в цял ръст и гледа към нашия прозорец с очакване. Сякаш знае, че съм зад матовото стъкло и полуспусната щора и го наблюдавам отвратена. Веднъж, само веднъж не издържах. Отворих позореца и се развиках, както е прието да се вика на публични места и навсякъде в Израел. Казах му нещо от сорта "какво прави тук и не го ли е срам". Натан ме погледна победоносно. За първи път го вдях да се усмихва.  Доволен и очевидно облегчен, той  ми обърна гръб и изчезна без да каже нито дума. Бе постигнал това, което отдавна жадуваше. Някой най-сетне му беше обърнал внимание...

 

На улицата е шумно, прашно и горещо, както винаги. Поемам дълбоко въздух, почти щастлива, че днес съм се изплъзнала на Сура. Но малко прибързано, защото... някой ме дърпа за ръкава. Тя е.

- Шалом! На работа ли отиваш! Чакай! Ще ти кажа нещо важно! Чу ли, че от утре ще вали. Започват дъждовете. Да не повярва човек. А вчера имаше хамсин. Прането ми стана на нищо. Гледах, че и ти твоете не успя да го прибереш. Какво прави малкият. Видя ли дрешките дето Йоси ти ги остави пред вратата са него. Само трябва да ги изпереш. Слагаш ги в пералнята, после сушиш на силното слънце, ще стане чисто като ново, като ново...
Шалом, Сура! – промърморвам – Извини ме, но трябва да тичам... Закънявам за работа.

 

Сура ме гледа с молещ поглед. Този път ме засича от засада. Със сигурност усеща досадата ми и това я наранява. Кара я да бъде още по-настоятелна, нахална и коварна в набезите си.

- Още ли работш в това кафене. Дано поне ти плащат. Е, парите са винаги нужни нали.. И на мене ми трябват пари. Но...

За миг замлъква и изведнъж сменя темата:
- Днес ще ми дойде на гости дъщеря ми.Тя живее в Ришон ле Цион. Ще дойде с мъжа си и с внуците ми. Момчетата. Единият е на осем, а другия на шестнадесет. Времето тече. Не съм ги виждала толкова отдавна. Скарани бяхме. Зетят не може да ни понася. Особено не може да понася Йоси. Винаги като се срещат се дърлят за политка.

Сура отново замлъква . Сигурно си спомня за снощната караница. А може би иска да ми даде възможност да се включа в разговора..Да и задам уточняващ въпрос..Чувствам се задължена да го задам. Пък и ми става интересно.
- Не знаех, че имаш и дъщеря...
Имам! Даже две...

Сура започва да се смее. Някак си изкуствено, френетично и насила. Усмивката и е отблъскваща, устата и излъчва зловоние, а от зъбите и не е останало почти нищо..Тя е на не повече от четиридесет и пет, а усмивката и я прави да изглежда старица.
А Йоси е най-малкото ми дете..- продъжава тя, заглушавайки истеричния си смях. На четири годинки беше и още се поакваше в гащите, да ми е жив и Господ здраве да му дава. Знаеш ли как съм прала на ръка, тогава нямаше перални машини като сега...Всеки божи ден пране за пет души на ръка...И сега пера, но само на трима...

Сура пере много рядко. Веднъж в месеца. Тогава на простора в градината-сметище висват отчаяно гадната пижама на мъжа и, износените му слипове, изхабената риза, нейната бозавата пола, няколко чифта одрипани кюлоти и кърпата с ресните на Йоси...Кърпата с ресните е специална, свещена. С нея Йоси ходи на синагога само на големите празници. Омотава я около кръста си, или я намята върху масивните си рамене.

Изведнъж Сура спира да се хили и става много сериозна.
- Имам и още една дъщеря. - изрича и някак си посърва – Тя не е тук. Замина...Отдавна. Живее там... при Него.

Сура вдига поглед нагоре.
При Него...- повтаря натъртено - Добре и е там. Много по-добре отколкото на нас.

Гледам я втренчето почти онемяла. Днес ще закъснея за работа отново, но много по сериозно, отколкото друг път. Може би шефът ще се ядоса наистина и ще ме уволни без да се церемони. Стефка със сигурност ще бъде бясна и ще ме мрази, защото няма да си вземе заслужената почивка и няма да издими мечтания фас зад контейнерите с боклука. Изгладнелите студенти ще се тълпят на бара и ще питат майтапчийски къде е отази леля с двете леви ръце...Сура плаче. Тя се е превърнала в размазано бозаво петно. Сляла се е с паважа на улицата, прилепнала е като размазано старо насекомо в мрежестата ограда . Ако валеше дъжд щеше да е разлята локва. Но по това време на годината небето е пустиня. Слънцето се забива безпощадно в мозъка като дебел метален пирон. Пари и боли. Понечвам да прикрия главата си длан, но Сура се вкопчва в ръката ми. Застиваме за секунда така. А аз не смея да се отдръпна. Трябва да чуя това, което толкова отдавна се опитва да ми каже. Речта и става накъсана и суха. Думите са прости и болезнено съдържателни. Подробностите ужасяващи, направо чудовищни. В гърлото ми е заседнала буца. Страх ме е, че ще се разтопи и ще се разтече. Сещам се за малкият ми син-бебе, който плаче и тъгува за мен , в детската ясла. Опитва се да кажа нещо, от не ми хрумва нищо смислено. Всичките ми проблеми изглеждат смешни в сравнение с разказа на Сура. Стоя и мълча. Не знам какво да и отвърна. Не знам дори как да я утеша. Дали това е оправдание за нощните скандали, за фасовете и урината зад оградата, за боклуците и смрадта в двора...Трагедията на едно семейство...Най-обикновено, без големи амбиции, без големи претенции и някак си без място в обществото...

Сура пуска ръката ми избърсва сълзите си с ръкава на ризата и разпъва сухите си устни във френетичната, беззъба усмивка.
 - Това е. Хайде отивай! Тичай на работа! Нали бързаше. Господ здраве да ви дава...А от лошото да ви спаси... Шалом увраха!

 




Тагове:   шизофрения,   Шалом,


Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: viadolorosa
Категория: Други
Прочетен: 74007
Постинги: 45
Коментари: 110
Гласове: 923
Спечели и ти от своя блог!